Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.01.2010 10:42 - Гитанджалаи - Рабиндранат Тагор
Автор: zigzag2009 Категория: Други   
Прочетен: 2192 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 13.01.2010 11:11


Гитанджали Рабиндранат Тагор

Пътешествието ми е продължително и далечно. Аз излязох с колесницата на първата виделина и преминах през пустините на много светове, оставяйки следите си върху не една звезда и планета. Най-безкрайно е пътуването до самия себе си и най-сложно е изкуството, което води до онази крайна простота на една мелодия. Пътешественикът ще почука най-напред по всички чужди порти, за да стигне и до своята; ще преброди всички външни светове, за да намери най-накрая своята най-вътрешна светиня. Моите очи се скитаха на шир и длъж, преди да ги затворя и да кажа: „Ти си тук!" Вопълът, въпросът „О, къде?", се стапя в сълзите на хиляди потоци и залива цялата земя с потопа на безбрежната увереност: „Аз съм!"



bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%82_%D0%A2%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%80
  vbox7.com/play:6636eea9
       vbox7.com/play:cd3af56a


image   
1 Безкраен ме създаде ти — такава бе волята ти. Толкоз пъти вече изцеждаш този крехък съд и с пресен живот го пълниш винаги.                    Пренесъл тръстиковата свирчица през хълми и долове, ти вдъхна в нея вечно нови песни.   В безсмъртното докосване на дланите ти мъничкото ми сърце престъпва всички граници на радостта и ражда слово неизказано. Неспирните ти дарове стигат до мен само през моите невзрачни шепи. Минават вечности, а ти все лееш и все остава място за доливане.   2 Когато ти ми заповядаш да пея, мисля, че сърцето ми от гордост ще се пръсне; поглеждам твоето лице и сълзи в очите ми напират. Всичко неблагозвучно и сурово в живота ми се стапя в сладостна хармония и преклонението ми разперва крила като честита птица в полет над морето. Знам, че от песнопението ми извличаш радост. Знам, че единствено като певец пристъпвам в светостта ти. С крайчеца на простряното крило на песента си докосвам твоите нозе, които никога не бих се осмелил да стигна. Пиян от радостта на песнопението, забравям себе си и се обръщам като към приятел към тебе, който си ми господар.   3 Не знам как пееш ти, мой повелителю! Слушам те винаги с безмълвно удивление. Светът е озарен от светлината на музиката ти.   Дъхът на музиката   ти възлиза от едно небе на друго. Свещеният поток на музиката ти помита всички   каменни прегради и не знае граници. Сърцето ми копнее да се причасти към песента ти, но всуе се стреми към глас. Жадувам да говоря, но речта ми не се излива в песен и смутен възкликвам. О, в своята безкрайна музика сърцето ми си впримчил ти, мой повелителю!   4 Живот на собствения ми живот, аз ще се мъча да опазя тялото си винаги неомърсено, като знам, че живото ти докосване е върху всички мои членове. Ще се старая винаги да не допускам никакви неистини до мислите си, като знам, че ти си онази истина, която запали светлината на разума в ума ми. Ще се старая винаги да гоня всяко зло далече от сърцето си и да запазя любовта си в цвят, тъй като знам, че твоят трон е скрит в най-съкровената светиня на сърцето ми. И винаги ще се стремя да те направя явствен в своите дела, тъй като знам, че твоето могъщество ми дава сили, за да действувам.   5 Моля за минутка да ми разрешиш да поседя до теб. Всички работи, които съм подхванал, ще довърша после. Надалеч от твоето лице сърцето ми не знае ни почивка, нито отдих и трудът става безконечна мъка сред безбрежното море на мъката. Под прозореца ми днес е спряло лятото със шепот и въздишки и пчелите забавляват с музика двореца на цъфтящите дръвчета. Време е безмълвно да приседна редом с теб и тъй, лице в лице, да запея посвещението на живота в този стихнал в прелял покой.   6 Откъсни това цветче н отнеси го, не отлагай! Страх ме е да не повехне и да се не повали в прахта. Даже във венеца ти да не намери място, ти го почети с болезнения допир на ръката си и го откъсни. Страх ме е да не угасне този ден, преди да го усетя, и часът на приношението да не си отиде. Даже да не е наситен неговият цвят и уханието му да е недоловимо, приеми това цветче на своя служба и го откъсни, доде е още време.   7 Песента ми свлече накитите си. Тя не се гордее с гиздави премени. Украшенията биха нарушили нашия съюз, биха се изпречили между теб и мен; техният звънтеж,, би заглушил твоите нашепвания. Пред лицето ти засрамено умира поетичното ми славолюбие. О, учителю на поетите, аз съм седнал в твоите нозе. Дай мисамо да направя този свой живот прост н строен като свирка от тръстика, във която ти да влееш музика.   8 Детето, пременено с княжески одежди и натруфено със скъпоценни гривни, не ще познае никаква наслада в играта си; премяната му ще го спъва при всяка крачка. В страха си да не я разнищи или да не я оваля в прах то ще страни от този свят и няма да посмее даже да пристъпи. Майко, каква е ползата от това твое робуване на накита, щом той не ни допуска до здравословната прах на  земята, щом ни ограбва правото на достъп до великия събор на простосмъртния живот?   9 Какъв глупец! Да се опитваш да носиш себе си на своите плещи! Какъв окаян просяк! Пред собствената си врата да просиш! Оставяй всяко свое бреме на ръцете наонзи, който може да понася всичко, и не се обръщай никога назад със съжаление. Желанието ти   завчас изгася   пламъчето на светилника, когато го досегне със дъха си. То е нечисто — не получавай даровете си през неговите омърсени длани. Приемай само онова, което ти предлага святата любов.   10 Тук е твоето подножие и твоите нозе почиват там, където са най-бедните, най-низшите и най-окаяните.   Ако искам да се поклоня пред теб, поклонът ми не стига до онези дълбини, където твоите нозе почиват сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните. Гордостта не може никога да приближи дотам, където ти пристъпяш в облеклото на смирението сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните. Моето сърце не може никога да си намери път дотам, където ти дружиш с лишените от дружба сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните.   11 Остави тези молитви, песнопення и броеници! Пред кого благоговееш в този тъй усамотен и тъмен кът на храма, дверите на който са залостени? Отвори очи и виж, че твоят Бог не е пред тебе! Той е там, където земеделецът оре коравата земя и където каменарят прекопава път. С тях е в пек и в дъжд и облеклото му е покрито с прах. Съблечи свещената си роба и ела при него върху прашната земя! Избавление? Къде е избавлението? Даже господарят ни понесе с радост тежките окови на творението — той е окован със всички нас завинаги. Остави цветята и тамяна и излез от съзерцанията си! Какво от туй, ако одеждите ти се окъсат и овалят? Припознай го и се изправи до него в мъката си и в потта на своето лице.                             12 Пътешествието ми е продължително и далечно. Аз излязох с колесницата на първата виделина и преминах през пустините на много светове, оставяйки следите си върху не една звезда и планета. Най-безкрайно е пътуването до самия себе си и най-сложно е изкуството, което води до онази крайна простота на една мелодия. Пътешественикът ще почука най-напред по всички чужди порти, за да стигне и до своята; ще преброди всички външни светове, за да намери най-накрая своята най-вътрешна светиня. Моите очи се скитаха на шир и длъж, преди да ги затворя и да кажа: „Ти си тук!" Вопълът, въпросът „О, къде?", се стапя в сълзите на хиляди потоци и залива цялата земя с потопа на безбрежната увереност: „Аз съм!"   13 Песента, която дойдох да изпея, до днес остава неизпята. Прекарах дните си в настройване и разстройване на струните.                         Не е настанал още истинският час, не са избрани точните думи; само сърцето ми кърви от желание.  Цветът не е разцъфнал; само вятърът  въздиша наоколо.                               Не съм виждал лицето му, нито съм чувал гласа му; чух само тихите му стъпки по пътя пред дома си. През целия си ден разстилах рогозката, където той ще седне на пода, но светилникът не е запален и аз не мога да го поканя в своя дом.                                   Живея с надеждата, че ще го срещна, но тази среща още не е дошла.   14 Желанията ми са много и плачът ми е жалостив, но ти си ме опасявал неизменно със сурови откази; и туй могъщо милосърдие се вплита във всяка брънка на живота ми. Ден подир ден ти ме правиш достоен за най-обикновените, велики дарове, които си ми дал, без да те моля — това небе и светлината, тялото, живота и ума, спасявайки ме от опасностите на прекомерното желание. Понякога се влача вяло, а понякога се ободрявам и се впущам в търсене на целта, но ти жестоко се укриваш от погледа ми. Ден подир ден ти ме правиш достоен за пълното си одобрение, като отново и отново ми отказваш и ме спасяваш от опасностите на слабото, несигурно желание.   15 Дошъл съм тук, за да ти пея песни. В този твой дворец аз сядам в ъгъла. В света ти за мен няма работа; ненужният ми живот може да се излее само в мелодии без цел. Удари ли часът за мълчаливата ти служба в храма на тъмната среднощ, викни ме, повелителю, да се изправя пред тебе и да пея. Когато в утринния въздух златната ти арфа е настроена, стори ми тази чест да ме извикаш пред себе си.   16 Поканен бях на празненството на този свят — животът ми беше честит. Нагледаха се моите очи и се наслушаха ушите ми. Мой дял на пиршеството бе да свиря на своя инструмент и аз направих каквото можех.. Сега те питам — дойде ли най-накрая време да вляза и да видя твоето лице и да­ти поднеса безмълвния си поздрав?   17 Аз чакам само любовта — да се предам най-сетне в нейните ръце. Затуй се бавя толкова и съм виновен за такива опущения. Те идват да ме вържат здраво с правилници и закони; но аз им се изплъзвам винаги, защото чакам само любовта — да се предам най-сетне в нейните ръце. Корят ме и ме смятат за нехаен — не се съмнявам, че са прави в укорите си. Пазарният ден свърши и приключи работата на отрудените. Онези, дето идваха напразно да ме викат, с гняв са се завърнали. Аз чакам само любовта — да се предам най-сетне в нейните ръце.   18 Облаци връз облаци се трупат, притъмнява. Ах, защо ти, обич моя, ме оставяш сам-самин да чакам пред вратите? В залисията на делничното пладне аз съм с множеството, но през този свъсен и безлюден ден за теб копнея само. Своето лице ако не ми покажеш, ако ми обърнеш гръб докрай, не знам как ще изкарам тези тягостни дъждовни часове. Все така се взирам в мрака на далечното небе, а сърцето ми се скита и ридае заедно с неистовия вятър.   19 Ако не проговориш, ще напълня сърцето си с безмълвието ти и ще го понеса. Ще чакам неподвижен като нощта със звездното й бдение и с ниско сведена в търпението си глава. А утрото ще дойде непременно, ще се разсее мракът и твоят глас ще рукне в златни водопади през небето. Тогаз от всичките ми птичи гнезда ще .литнат в песни думите ти и твоите мелодии ще се разтворят в цветовете на всички мои жичести гори.   20  В деня, когато лотосът разцъфна, моят ум, уви, блуждаеше и аз не съм усетил. Кошницата ми остана празна, а цветът — незабелязан. Само една тъга току ме навестяваше и аз разсънен вдъхвах сладостния полъх на непознато досега благоухание в южния вятър. Тази неясна сладост мъчеше сърцето с някакъв копнеж, та ми се струваше, че тя е пламенният дъх на лятото, жадно за пълнолетие. И не разбрах тогаз, че е била тъй близо, че е била моя, че тази съвършена сладост е цъфтяла в дълбините на собственото ми сърце.   21 Ще трябва да изкарам лодката си. Ленивите ми часове, уви, се нижат на брега. А пролетта е вече прецъфтяла — отива си. И ето че с товара на повехналите, ненужни цветове аз чакам и се бавя. Вълните стават гръмогласни и над сенчестия крайбрежен път потрепват и се   ронят жълти листи. Пред погледа ти — пустота! Не чувствуваш ли как през въздуха минава тръпка на далечна песен, долитнала от онзи бряг?   22 През сенките на облачния юли с потайни стъпки преминаваш ти, безшумен като нощ, изплъзнал се на бдящите. Днес утрото, затворило очи, нехае за настойчивите призиви на източния гръмогласен вятър и плътно було се е спуснало над вечносините безсънни небеса.. Горите са стаили песните си и портитена всички къщи са залостени. Самотен пътник,, ти вървиш по тази опустяла улица. О, мой приятелю единствен, мой любими, вратите на дома ми са отворени — не отминавай покрай мене като сън.   23 Излязъл ли си втази бурна нощ за странствуването на любовта, приятелю? Небето стене като клетник в отчаяние. Не ме спохожда сън. Отново и отново отварям портите и се заглеждам в мрака, приятелю! Пред себе си не виждам нищо. Чудя се отде ли минава твоята пътека. Върху какъв неясен бряг на черната като катран река, по кой далечен ръб на смръщения лес и през какви залутани дълбочини на безпросветността прокарваш пътя си, за да се спреш при мен, приятелю?   24 Ако денят е свършил, ако птиците не пеят вече, ако вятърът се е отпуснал уморен, хвърли над мен тогава булото на мрака, тъй както си загърнал земята с плътната наметка на съня и нежно си притворил в здрача листенцата на клюмналия лотос. От пътника, чиято торбичка е изпразнена, преди да свърши скиталчеството му, чиято дреха е съдрана и покрита с прах, чиято сила е изчерпана, измий срама и нищетата и обнови живота му като цветец под покривалото на благата си нощ.   25 В нощта на тежката отмала остави ме да се отдам без съпротива на съня, като се уповавам на теб. Не позволявай да насилвам своя отпаднал дух в безсилни напъни за святата ти служба. Защото ти си онзи, който спуска нощно було над уморените зеници на деня, та да   избистри погледа му в свежата наслада на пробуждането.   26 Той дойде и приседна до мен, но аз все тъй спях. Що за дяволски сън бе това! О, горко ми! Той дойде, когато нощта беше тиха. .Дойде с арфа в ръцете и сънищата ми се -огласиха от сладки мелодии. Ах, защо ли се пилеят така моите нощи? Защо не успявам да зърна тогова, чийто дъх е докоснал съня ми?   27 Светлината, о, къде е светлината? Запали я с огъня на жаркото желание! Ето го светилника, но в него — ни искра от пламък. Сърце мое, туй ли е съдбата ти? И смъртта е по-добра от нея! Мъка чука на вратата ти и носи вест, че твоят господар е буден — той те вика на любовна среща в нощната тъма. Небесата са по крити с облаци и дъжд вали безспирно. Аз не знам какво е туй, което се надига в мен, не го разбирам. Мигновен проблясък на светкавица свлича още по-голяма безпросветност върху моя поглед и сърцето ми поема опипом натам, където музиката на нощта ме вика. Светлината, о, къде е светлината? Запали я с огъня на жаркото желание! Еква гръмотевица и вятърът пронизва пустотата с писък. Черна като черен камък е нощта. Нека часовете не потънат в мрака! Запали светилника на любовта с живота си!   28  Тежки са оковите ми, но понеча ли да ги разкъсам, всичко ме боли. Искам само свобода, а срам ме е за нея да мечтая. Знам добре, че в тебе е безценното ми благо и че ти си моят най-добър другар, но сърце не дава да изхвърля жалките дрънкулки, запълнили стаята ми.



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. bbfn - :)
07.02.2010 10:19
... благодаря........ винаги е като приказка да докоснеш Индия, чрез Тагор
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zigzag2009
Категория: Други
Прочетен: 71974
Постинги: 25
Коментари: 44
Гласове: 29
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031